Гърчопис Радослав Дишев

Гърчопис Радослав Дишев

Posted by Lion Heart | д/м/г

Лъвско Сърце

 

„Не е важно колко силно можеш да удряш, а колко силен удар можеш да понесеш и въпреки това да продължиш напред.“
-Роки

 

Историята ми за триатлона ‚Лъвско Сърце‘ проведен през 2020 година, всъщност започва една година и една седмица по-рано. Седмица преди 4тото издание на този ултра триатлон, което бе проведено през 2019, правех последната си дълга тренировка колоездене. Наподобяващо на холивудски филм бях повален безслвано като прелетях над кормилото на колелото си, спускай си се от Тихия Кът към Владая. За щастие се разминах с малки поражения, имайки впредвид, че каската ми беше не леко огъната. За нещастие пораженията бяха достатъчни за да ме държат почти обездвижен за няколко дни, а за състезание и дума не можеше да става. Все пак бях позитивен, винаги има следваща година, нали?

Дойде следващата година и този път бях подготвен. Бях запълнил месеците от пролетта и лятото с разнообразна комбинация от тежки и леки тренировки включващи както основните за триатлона плуване, колоездене и тичане така и други спортове – трябваше да съм подготвен за всичко. Чувствах се като натрениран, освирепял лъв, готов да схруска тези 140км за закуска… или поне в ранния следобед. Вече се досещате, че това не се случи точно както си го представях.

Пристигнахме в Приморско вечерта преди състезанието. Беше около час след затварянето на регистрацията. В него момент това изглеждаше като усложнение, но гледайки назад това е най-малкият проблем с който се сблъсках. С колегата, Виктор Кьосев, който по-късно ще изиграе ключова роля в мотивацията ми, направихме план за действие за деня на състезанието. Той включваше какво да нося за всяки етап, как да са ми подредени нещата и грубо разпределение на ‚провизиите‘ които бях донесъл за състезанието. Легнахме около 11 с план да станем около 4:30 за да можем да сме първи на регистрацията в 5 и да имам достатъчно време да си подредя нещата в транзитната зона.

Следвайки съвета не Ерик Томас, а именно: ‘no alarm clock needed, my passion wakes me’ се събудих 10тина минути преди алармата. Бързо се оправихме и още преди 5 бяхме на регистрацията. Следващите почти два часа преминаха неусетно и се озовах на плажа сред стадо лъвове и лъвици, готови да се нахвърлят в морето и да разкъсат медузите. Побиваха ме тръпки, но време за страх и колебание нямаше. Гръмна съгналът за старт и нахлухме с такава мощ в морето както хан Крум е мечтал да нахлуе в Цариград. Борбата отначало беше да държа скорост за да не бъда погълнат от тълпата и да изостана. На първия обратен завой, обаче, се разредихме и вече предизвикателството беше да не губя ориентация за посоката. За щастие с медузите добре се разбирахме. На няколко пъти минавах между групи от по 2-3 както Нео заляга под куршуми, а една я центрирах с десен прав от калибъра на Джордж Форман. Нито една не успя да ме опари, все пак и аз като Али гася лампата и лягам под завивките преди светлината да угасне. Когато почнах да плувам към брега на края на втората си обиколка си мислех, че съм бил много по-бавен отколкото предварително планираните 75 минути, но като стигнах до колелото ми казаха, че всъщност съм излезнал от водата за 72 минути. Истински Аполон! Усмивка озари лицето ми и се надъхах, защото все пак колоезденето е най-приятната от трите дисциплини… нали?

Тръгнах с добра скорост и с ясни цели за време до пунктувете. Планът беше в 11 да съм на Заберново, в 1 на Кости и между 3:30-3:45, най-късно в 4 да финиширам с колоезденето. До Заберново всичко вървеше по план. Разговарях с хората, движех се добре, наслаждавах се на трасето, дори похапвах в движение. След Заберново продължих да се забавлявам, даже планирах обиколки по това трасе с приятели, но към Качул почнах да усещам болка в коляното. Разтупах краката около чешмата, заредих се с позитивизъм и продължих. Между Качул и Кости нещата почнаха да загрубяват. Дали трасето стана по-трудно за преминаване или болката в коляното се усилваше и ме забавяше, не съм сигурен, но усетих спад в скоростта, а сили все още имаше. Около 1:20 пристигнах в Кости, не се бях забавил много и все още ми изглеждаше изпълним плана за времето. Починах малко повече, смазах веригата, която се оказа в лошо състояние, ударих един шот кола, едно гелче, сандвич, краставичка и малко магнезии. Краката бяха разтупани, коляното уж вече не болеше, позитивната енергия ме обвзе отново. Пожелах успех на всички и потеглих нагоре. Поради някакви причина си мислех, че след това последно изкачване, което предстоеше, трасето има спускане и след това равен участък. Освен, че грешах за това, не осъзнавах и колко е дълго изкачването което започвам. Никак няма да преувелича като кажа, че тези 7 километра бяха най-трудните в живота ми до момента. Може да се каже, че до момента, това беше моят Еверест.

В началото нещата вървяха добре, държах добра скорост, енергията и желанието кипяха в мен, а минувачи в Кости ме възхваляваха като Ахил поемащ към бойното поле готов за среща с Хектор. Излезнах от селото и продължих нагоре, скоростта постепенно намаля. Болката в коляното почна да се завръща. Енергията не свършваше, но желанието и борбеността постепенно почнаха да униват. Това което се увеличаваше бяха броят завои, които съм минал без да се вижда края на катеренето и броят мухи въртящи се пред лицето ми, въпреки непрестанните ми опити да ги разкарам с ръка. Времето течеше, болката се усилваше, а катеренето не свършваше. Миг след миг всичко ставаше все по-непосилно. Чувство за безпомощност почна да се прокрадва в мен. Стари провали нахлуха в мислите ми. Породи се колебание, а от него и страх. С всяка изминала секунда всичко тежеше все повече, а след всеки завои, който разкриваше още наклон, всички лоши чувства се удвояваха. Дори цветущите псувни, с които на ум обикновено изливам гнева си и успокоявам мислите си, не просто не помагаха, а даже утежняваха ситуацията повече. Психиката ми се пропука и ме обвзе рев. Не беше плач със сълзи и болка, а същински бебешки рев, без сълзи, просто рев, но хълмът не е родител и ревът не го сломи, нито пък последвалите изнемощели лъвски викове. Гледайки назад, не мога да повярвам, че съм изпаднал в такава криза от един прост хълм, но това с което се гордея, е че въпреки всички тези чувства и болка не спрях да въртя. Може да се бавех, да се чувствам като провал, да си мисля, че няма да финиширам, но по дяволите, нямаше да се откажа!

След много мъка, края на баира най-накрая се откри пред мен. Спрях на пункта за вода. Целия треперех, не толкова от физическа умора, а по-скоро от емоционална. Коляното гореше от болка, главата пулсираше, а чувствата за безпомощност и беизбежен провал не спираха да ме пронизват. Пих много вода. Един ред бул също, който ме посъвзе, дори и без да ми даде криле. Треперенето спря и отново чувствах, че имам емергия, но негативните емоции не стихваха. Усещах и че скоро няма да стихнат. Метнах се на седалката и направих единственото нещо което можех – продължих. За щастие следващия участък беше предимно спускане и каране по равен път или път с лек наклон надолу. Постепенно почнах да се наслаждавам на карането. При всеки опит да ускоря и да развия висока скорост с коята да гоня целевото време, обаче, коляното ме спираше.

Минаха няколко километра и стигна до табела с надпис (по спомен) ‚каменна кариера Попов‘. Имам много добър приятел с фамилия Попов, но нещо ми подсказваше, че този участък не е приятелски настроен. Трусовете от камъните забити и разпръснати по земята, земя всъщност не се виждаше, помогнаха най-учтиво да усетя болежки по останалата част от тялото, които до момента бяха просто умора, а що се отнася до болката в коляното, тя просто се усилваше. Стиснах зъби и преминах през този участък, който не продължи дълго. Минах покрай доброволците с джипа и камерата, които ме снимаха, но не се навиха да ме повозят. Краткото катерене към Фазаново, макар и кратко изцеди както сили така и още една порция от волята ми. Доброволците и другите състезатели на пункта при Фазаново бяха много позитивни и приповдигнаха духа ми. Малко витамини, магнезии, храна и се качих отново върху седлото на моят червен жребец. Тук е моментът да вметна, че съм изключително щастлив, че освен смазването на веригата и някои разсейки в настройките на скоростите, нямах никакви проблеми с колелото. Ако се бяха появили повече такива духът ми щеше да бъде тотално съкрушен.

Ездата след Фазаново продължи в полето. Имаше както спускания така и изкачвания, но и едните и другите бяха кратки. Краката поразпуснаха леко, а мотивиращите табели от типа на ‚it’s a hill, get over it’ предизвикваха иронична усмивка и смях. Все още не можех да развия по-висока скорост, въпреки горящото ми желание за това. От време на време поглеждах часовника. Заветният час 4:00 минаваше, а още не бях стигнал табелата за 110км. Страхът почна да се завръща, но решението което бях взел по-рано беше запаметено. Нямаше да се откажа. Ако се стигнеше до провал, нямаше да е, защото съм се отказал. С още малко мъки се добрах до асфалтовия път. От там до финала бяха по-малко от 6км. Имаше предимно спускания, но имаше и леки катерения и равен терен. Дадох всичко от себе си да карам колкото мога по-бързо. Докато стигнах до алеята водеща към плажа и финала на етапа, коляното гореше до такава степен, че въобще не можех да натискам педала с левия крак и натисках само с десния, а с левия поддържах инерцията до колкото можех. Ако някой можеше да чуе мислите ми в тези последни моменти на колелото, щеше да се удиви на богатия ми речник. Финиширах с колоезденето около 4:25. Бях едновременно ядосан и съкрушен. Въпреки, че до края на контролното време оставаха 3 часа и 30 мин, аз се съмнявах в способността си да финиширам, особено ако болката в коляното продължаваше да се усилва.

Това беше момента, в който моят спътник/фен/треньор Вики, както и другият колега, Васко, който беше искарал много лош късмет с колелото, но аз погрешно разбрах, че вече е финиширал (което ме вдъхнови), се изявиха като мотиватори, повтаряха ми, че имам много време, че ще се справя, да разтупам краката, да пия вода, да не забравям GPS-а. Подготовката за бягането и разговора с момчетата ме поразсеяха от негативните мисли и лека-полека се запътих на север. Чувстах се поосвежен и бях решен да тичам във всеки момент, в който мога. Настигна ме друг състезател, който беше в тройна щафета. Не му запомних името, но първите 5км ги избягахме заедно и ги ударихме на приказка, което още повече ме разсея от натрупалия се негативизъм, за което съм му изключително благодарен. След това той дръпна напред, а аз продължих да кретам бавно-бавно. Нямаше и помен от болката в коляното. Нещата почваха да се обръщат.

Не след дълго стигнах и Беглик Таш, като минах през скалите след освежителния пункт видях, че е 5:40. Движех се добре и за първи път от няколко часа чувствах, че времето е на моя страна. Последваха няколко спускания по които можех да тичам и влезнах в група с още 2 момчета и 1 дама. Подхванахме приказка, а едното момче се оказа пейсър на другото. Пейсърът мотивираше своя човек с приятни и окуражителни думи от типа на тулуп, тюфлек и други. Тази техника беше ефективна, защото почнах да приемам, че говори и на мен. Огънят, който гореше в мен сутринта, почна да се разпалва отново. Минахме още един пункт след което момчетата дръпнаха напред, а аз събирах сили за голямото катерене в бягането. В началото на изкачването се борех с комари, но скоро след това почнах да се чувствам като на скоростен преход. Разглеждах пейсажа и във всеки удобен момент потичвах нагоре. Умората вече беше тотална. Мускулите на краката бяха почти изнемощели. Този път, обаче, бях с бодро вдигната глава. Имах достатъчно време и знаех, че нищо не може да ме спре да финиширам… но съвесем малко по-късно се проклинах, че съм предизвикал съдбата с тази мисъл.

Катеренето не продължи дълго и скоро се озовах на равен терен. Започнах леко да тичам и да се оглеждам за Лъвската Глава. Така и не я видях, но пък се чувствах добре с темпото което бях хванал. Минах през пункта за вода сравнително бързо и поех надолу. Малко след пунка пътеката направи обратен завой, а аз почвах да се чувствам все по-уверен в стъпките си и постепенно да отпускам скоростта. Точно там, около 18км от трасето, настъпни най-пагубния момент за мен от цялото приключение. Един-два пъти се препънах в камъни, но запазих равновесия, а основната мисъл в главата ми беше ‚гледай си в краката и внимавай‘. Е колкото и да внимаваш, като си предизвикъл съдбата, тя си знае работата. Минах покрай фотографа, който се зарече, че ми е направил страхотна снимка и в този момент позитивната енергия в мен достигна своя пик за деня. Имах време, оставаше малко до края, кипях от желание, имах достатъчно сили, живота беше прекрасен… но само за миг. Намериха се два камъка, който при лоша стъпка да приклещят десния ми крак и глезена ми се огъна на 90 градуса. Последва пронизващо, продължително ‚НЕ‘, изпълнено с болка и отчаяние, за което Вейдър от епизод 3 ‚Отмъщението на Ситите‘ може само да ми завиди. Останах приведен няколко момента. Усетих как сълзи напират да се излеят на лицето ми. Нима всичката болка, всичките усилия, тренировките, жертвите, времето, всичкото това щеше да рухне на последните 3 километра заради една нещастна лоша стъпка? Не! Нямаше да го позволя! Време имаше и ако трябваше бях готов да пълзя до финала, но мамка му, щях да финиширам!

Направих няколко леки стъпки и усетих, че мога да стъпвам с лека тежест. Пробвах леко бягане и пак беше ок. Хванах едно приятно темпо и реших, че ще държа него колкото мога. Адреналина ме държеше опиянен и не усещах болката, която знаех, че трябва да е там. Скоро излезнах на асфалта, а огъня в сърцето ми гореше по-силно от всякога. Това беше последното изпитание, което трябваше да превъзмогна. С всяка крачка усещането, че абсолютно нищо не може да ме спре се усилваше все повече и повече, този път не просто го мислех, а го знаех. След няколко завоя по асфалта се откри дълга права с наклон надолу. Не виждах финала и мислех, че след като стигна дъното ще имам още поне километър до него. Както тичах, държейки темпото, срещу мен се зададе фигура с раница, тичаща нагоре. В първия момент се учудих, кой луд е тръгнал привечер да тича с раница нагоре. В следващия момент разпознах Вики. Усмивка ме озари, а той се включи да бяга до мен надолу. Набързо му разказах за бягането до момента и за глезена, а той ме надъха, че съм на финалната права. Каза, че не остава много, но някак не му повярвах, докато не минахме доброволците стоящи на 800м от финала. Вики избяга напред за да ме снима как финиширам, а тялото ми почна да прелива от енергия. Нямам представа откъде се появи, защото мигове по-рано бях на прага на изтощението. Ускорих краката, почнах да вдигам петите по-високо и да бутам повече напред с всяка стъпка. С наближаването на равнината бях почти в спринт, далеч от най-бързият ми, но доста по-бърз от това което очаквах след това 12 часа и полувиново приключение. На последните метри почнах да усещам болката в глезена, явно бях ускорил прекалено много, но това нямаше значение, защото вече завивах по зеления килим. Мотивиращите възгласи на хората обиколили килима ме бутаха напред, а арката на финала изглеждаше като най-красивата гледка на деня. Прекосих финиша с мощно ‚ДА‘ изпълнено с доза болка, но предимно щастие, гордост и най-вече – отдих.

През следващите два дни размера на глезена ми се удвои, ходех куцо, а за бягане или каквато и да е физическа активност и дума не можеше да става. За щастие нямаше нищо счупено. С малко физиотерапия вече ходя почти нормално и се надявам скоро да започна отново тренировки, дори и да се наложи да са по-леки отначало. Но през тези последни 3 километра от трасето на бягането и най-вече през последните 800 метра, аз не просто бягах… аз летях.

Както се досещате времето, с което финиширах не е това което желаех, но това не значи, че съм разочарован. Напротив! Осъзнавам, че бях подценил противника си – трасето. Следователно ще се подготвя по-сериозно за втори рунд – 2021. Надявам се историята за моето приключение ви е харесала и ще се видим след по-малко от година, рано-рано, на плажа, измежду стотици, ако не и хиляди, гладни лъвове и лъвици, не за месо, а за приключения и изпитания.

Свързани блогове

Posted by lion-heart | 25 януари 2021
Моето Лъвско сърце 2020 – един бас и много обрати 5 септември 2020 г... Датата на Лъвско сърце 2020 бе отдавна оградена в моя календар. Бях се записал в края…
Posted by lion-heart | 16 декември 2020
НАСРЕЩЕН ВЯТЪР ГЪРЧОПИС На 14-ти юли 2020 година след обсъждане, надъхванки и няколко изгледани видеа, най-после се навихме да се запишем за „Лъвско сърце“ – и тримата знаехме за състезанието,…
Posted by lion-heart | 27 септември 2020
Казвам се Павел Стоянов, на 33 години съм и работя 8 часа на компютър, имам фирма за фото и видео заснемане и Youtube канал, където помагам и насочвам постоянно хора…
Галерия Класиране