Виктор Ерменков Lion Heart Ultra Cross Triathlon 2019

Виктор Ерменков Lion Heart Ultra Cross Triathlon 2019

Posted by Lion Heart | д/м/г

21740720_1941901849359273_7717008492890307524_oХвалебствени писма и почести, адмирации, поклони, ръкостискания, хонорис каузи, лаврови венци, заря, бурни аплодисменти и отделни подвиквания “ура!”. Ми не. Първо щото социализъма е попривършил и второ щото на никой не му дреме за твойто его. Не щото е толко лошо като его само по себе си, ами просто щото всеки си има свое собстветно его, което его не може да търпи други егота, или по-скоро не му дреме за тях.

“Лъвско сърце” – шибани камшици за шибаното ти от камшици его, хилещо се блажено през окървавени зъби, като пребита съпруга с колан и юмруци, ама влюбена до уши. Огромно, мастито, мастодонтито. Вижте ми го. Вижте ми го, бе! Достатъчно високо ли е да се види и от тази, която никога не го видя. 3 километра в открито море, лашкан от мегатонови вълни. 120 километра през канари, наречени сладко чакъл. 18 километра комари, мухи, папатаци, оводи, оси, комари и комари. Това беше миналата година. Всъщност вече не ми пука дали ме виждаш. И без това всички виждаме до обвиващата ципа на егото си. Никой никога не ни вижда. Погълнат в себе си. Имплодиращ в експлозиите си. Имплодирай в експлозии, все тая, прави каквото знаеш, то май и аз много не съм те видял. Тая мойта е друга, не си ти. Иска ми се да те напсувам е така просто, за сбогом. И за спорта – Еби си майката!

     Чистилище. Промивка с литри пот отвътре навън. Конденз на гнилото. Тая година те няма. Няма го и егото, няма ги и Мария и Ники, няма ги наш’те, няма го брат ми. Те повечето и миналата година ги нямаше. Какво да се занимават с мойте глупости. Тая обаче съм си сам. Ама сам сам. Даже и един потен стопаджия нямаше на магистралата да кача. И за какво го правя. Накъде отивам от другата страна на света, да се състезавам и аз не знам с кого и какво. Ама отивам. Не виждам вариант да не отивам. Там съм. Надул дюшека и гледащ разлива на луната по морето, отципил входа на палатката. И се чувствам пълен. Не сам, а пълен. Без милилитър мисъл за алкохол. Блажен, притворил очи и отпуснат, даващ покой на тялото, с което утре ще правим пакости заедно. Тази безгранична, безотказна, безупречно хармонична машина, пред която съм толкова виновен, а тя да е толкова прощаваща.

Тъмно е и се събуждам преди алармата. Студено е, но съм настръхнал от друго. 05:00 часа. Знам какво правя. Знам защо съм тук. Тихи челници сноват вече навън като светулки. Чуват се помпи, леки алуминиеви звуци, звън на спици от кръгли арфи. Умислени очи, пламтящи кротко, загледани в един друг, противоположен на този свят на мрак, тишина и спокойствие. Морето е притихнало, леко посиняло по ръба в очакване на изгрева; пясъка е леден, а водата гали стъпалата ми с топли самодивски пръсти. След малко, мило. Потърпи още малко и ще ти дам да ми се похвалиш, колко са ти големи медузите.

Байка ми е в колата, разглобен. Не че не го сглобих и настроих вчера, но все пак в България сме. Или по-скоро хора сме – крадем колела. Та остана да нощува в колата горкото. Сглобка, настройка на седалка, дисковете опират ли, гумите как са. Меки. Имам само малка чекийка, не ми се помпа с нея. Съседа с кемпера има голяма с манометър. 3 атмосфери – пипал съм и по-меки камъни. На чакъла ще боли, ама на асфалта ще съм Армстронг. Да не говорим, че аз май главно за болката съм дошъл на този, както се изрази Фил, “Фестивал на болката”. Айде готово е.

06:10 старта започва да се пълни с хора извършващи браунови движения около стенда за колела. Имам ли въпроси, май нямам, а и не знам как се говори на сомнамбулски, да си ги задам. Няма Кръстин, няма Филип, няма Тодор, няма Гери. Другите не са ми много известни. Я, Румбата – човекът с лицевите опори на буквите. Някакви бъзичета. Готов съм и ми е скучно. Взимам си преносимата колонка в джоба и отивам пак при колелата да надувам Фред Дърст. С хипи панталони и джапанки. Има си позитиви да не е дошъл никой с теб – няма кого да излагаш. Емо Стойнев – не, не ми се програмира толкова рано, ще си намеря хора за общуване. Той и без това май не забелязва, че има такива около него. И с право. Аз ако бях като него, щях да съм издул като балон над Кападокия над другите.

Изгрева. Всички са дошли, а стана толкова тихо. Величествен. Божествен. Опияняващ ни като мушици на лампа, зяпнали червения диск изплуващ от хоризонта… Стига толкова, вече е жълт и ми свети в очите и после ще ме жари цял ден.

06:59 броим обратно; изстрел; милиони джапащи крайници; момента с потапянето на слабините е лишен от традиционното му внимание. Вече плуваме. Някой плува бруст пред мен още на старта. Маневрирам умело между къчовете, въпреки че са ме приклещили от ляво и от дясно и на практика ми въртят ръцете. Някой гали стъпалата ми едно след друго. Лек гъдел. Галенето преминава в леко прихващане с отпускане. Тая няма да я бъде – и аз минавам в защитен режим, т.е. на бруст. Хващащият се отказва. Минавам пак на кроул и леко в страни, защото не ми е приятно да си взимам въздух изпод мишницата на съседа. Следва десен завой около шамандурата. Минавам още по-встрани и правя голям радиус далеч от пираните. Там водата ври. Ще плувам малко повече, но ще ми е спокойно така. О, явно няма да е толкова спокойно – медуза 27,5 цола. Ужас! Мога да търпя да ме шият без упойка, обаче от медузи изпитвам панически страх. Успокой се. Така, добре. Всичко е наред, тя си е на дълбоко и си се рее. Прави като нея. И… другите които се задават отпред.

Няма нищо по-хубаво от едни прекрасни женски крака, които плуват с твойто темпо малко пред теб. И така до финала. Можех ли да я изпреваря – сигурно. 50 минути на таймера – да бе. Да не съм изпуснал някоя обиколка. Ебаси, замина целия триатлон. Тая си нямаше работа да плува пред мен точно. Разсея ме.

Преобличане. Не мога да си облека тениската надолу от плешките – ръцете са ми отмалели. Колегата ми помага в стил “ще ми закопчаеш ли ципа на роклята”. Аз пък съм с розови чорапи. При това нарочно. Айде, газ към Странджа. Леле тия гуми са кокал. Милото ми дупе.

На асфалта съм Армстронг, ама баш. Гуми за 80 евро и 3 атмосфери ъф годспийд. Дори баира към Писменово ми е приятен. Писменово. Здравей, чакъл. Да цитирам Тодор “пътят е широк, хубав с чакъл и трасето е много скоростно”. Според мен трябва да има някакъв максимален обем на камъните, за да бъде дадена настилка наречена чакъл. Тия морени не са точно чакъл. Ръцете са ми изтръпнали от лактите надолу, но продължават да стискат и превключват, когато получат задача от централната нервна система. Радвам се, че работят безупречно, дори без да имам обратна връзка. Спомням си как батковците в квартала ни учеха да си насядаме дясната ръка, да ни изтръпне, но това е друга тема.

Общо взето след 70 километра чакъл, морени, канари и някоя друга спукана гума в бабини зъби или малини, пак стъпих на асфалта. Село Кости, О! моя Мека, мой земен рай. Банани, фурми, праскови, колички, сокчета, лимончета, захарчета, някакви модерни химии, фонтани от дъги, препускащи еднорози, пеещи самодиви, летящи русалки и… домашна баница от бабите в селото. Край. Аз оставам. И без това никой няма да разбере, че не съм финиширал. Никой не ме чака на финала. Ох… чип на крака. Забравих, че съм в триатлонен арест. Айде газ, натам е асфалт, дъги и еднорози само.

Почти. На светофара в Приморско един човек ме гледа угрижено-съжалително. “Много се забави. Хвана те жегата.” Усмихнах се, като си представих, че би могъл и на Емо Стойнев да го е казал. Аз съм тук само за болката и без това. Колкото повече, толкова по-добре. Гледах една серия на д-р Хаус, в която той нарочно си счупи пръста на ръката, за да не мисли за коляното си. Мозъка се съсредоточава към най-острата и най-прясна болка и “забравя” за другите. Такива, които са сякаш безкрайно разяждащи. И така и мен да ме боли. Лявата китка е с тендовагинит – заболяване с което име лично съм се забавлявал много, докато не разбрах, че става въпрос за китки и че не е чак толкова забавно. Кръста ме болеше зверски по средата на чакъленето, заедно с коленете и лявата плешка, но сега не чувам ни детски глас, ни скърцане на биберона от тях. Някакъв от щафетите иска да се състезаваме. Аз не искам. Завършваме в разговор 100/120/140/Маниту/Рокшокс/Фулсъспеншън/Хардтейл/атмосфери.

00:00 брояча на старт-финала не работи. Силвия ми казва, че е 3 и 15, а то всъщност е 2 и половина. Тя е готина, а аз сдъвкан и изплют, така че си стискаме ръцете на 3 и 15. Запазвам розовите чорапи, надявам си скъсаните маркови маратонки, от дните когато работех като програмист-милионер и с, да кажем меко, неохота подхващам последните двадесет и един километра разтичване през магически гори, светилища и незаконни къмпингари. Силвия ме вика да ме напръска за комари. Пулверизирана химическа баня и усмивка. Вече тръгвам. Щото ако не тръгна още веднъж, няма и да тръгна. Водичка в ръка и хоп троп при Хензел и Гретел и няколкото милиона вещици преобразени като комари, мушици, оси, пчелички, оводи, щръклици, папатаци, конски мухи, комари, комари, комари и, разбира се, не на последно място комари. Събличам се гол до кръста, защото жегата е непоносима и веднага се сещам за един местен възрожденец – Огито май беше, който си беше татуирал от дясна до лява китка, през гърдите с шрифт Arial Black “Курви яжте, пийте, Oгито черпи”. Разпервам ръце и се смея като ненормален.

Надига ми се. Криво ми е. По-рано бях ведър и се шегувах с колегите, а сега само по някоя мигновена, изтръгната със сила усмивчица при разминаване или подминаване. В бягането съм най-зле. Не мога да бягам и т’ва е. Ама ме боли, което е хубаво. Всичко ме боли. Корема ми е подут от вода, но само свежите глътки ме спасяват да не рухна. В какво се забърках… за втори път. Поне с годините разбрах, че майка ми ме е лъгала, че съм умен. И го приех. Не много леко, но беше нужно. Трябва да сме реалисти. На 12-тия километър имаше диня със слама и пясък. По-вкусна не съм ял. Наистина. Не се застоявах, не сядах, защото знаех, че ще е фатално, финално и необратимо. Едра крачка ходене и от време на време тичане, когато склона позволява. Фотографи дебнещи като катаджии. И точно като тях винаги ме спипваха неподготвен – нетичащ и неотговорен за глупостта си.

Untitled-1

Поляна, пек, задух. Припадам. Вие ми се свят от 5 километра. Дългите години прибиране пеша пиян се увенчават със смисъл. Това състояние е точно същото. Бутилка лайняна българска водка и бира за затапка. Преплитам си краката. Ще падна. Вятър! Хладен, поривист, с дъх на морска, тъмно синя, сочна шир. Усмивка, сълзи в очите. Благодаря ти! Тичам. Има пак диня. Колко остава. 4км. Ходя, тичам, ходя, тичам, ходя почти в шпагат. Асфалта. Помня го от миналата година. Иде. Още малко. Настръхвам. Пак влажни очи и уста играеща между усмивка и рев. Чувам вече микрофона. Тичам. Тичам. Хиля се и тичам. Бих ходил, всъщност, но ще ми се смеят хората. Та тичам, тичам. Финиш. Целият треперя от радост. Черничкият ме пита нещо. Трети номер съм, брато. Смея се неконтролируемо и се чудя накъде да се завъртя, на кой да ги излея тия дъги, които извират от мен. Вярно, че бях сам. Нищо, т’ва няма значение. Ето, Гери и Силвия искат да се снимат с мен. Сигурно са ме съжалили. Все тая. Прегръщат ме две мацки, а аз съм преборил един куп демони и вещици в тия омагьосани гори. Я! Мама и тате.

21230804_1937198696496255_8987307462846037775_n 

 

Автор: Виктор Ерменков

Свързани блогове

Posted by filipshavovgmail-com | 20 юни 2020
Ако мога да бъда напълно сигурен в едно нещо то е, че не бягам правилно. Отговорно поемам риска да засегна някого с предположението, че вероятно част от четящите също практикуват…
Posted by filipshavovgmail-com | 29 май 2020
“Когато караш здраво планински велосипед, понякога падаш, иначе не караш здраво.” Джордж Буш младши, юли 2005, след сблъсък с вело-полицай по време на Г8 Историята на планинското колоездене е мътна,…
Posted by filipshavovgmail-com | 13 май 2020
“Лекът за всичко е солената вода - потта, сълзите или морето.” Айзък Динесен Подготовката за Живота всеки човешки индивид неизбежно започва с плуване. Водната среда буквално ни е първа природа……
Галерия Класиране