#Важнотоедаситегав, Цветослав Ангелов

#Важнотоедаситегав, Цветослав Ангелов

Posted by Lion Heart | д/м/г

#Важнотоедаситегав! За Лъвското сърце иде реч…и по принцип.

Та за Лъвското сърце! Включих се с голям мерак в третото издание, 2018-та! И за първите две имах мерак, но две седмици преди второто издание се събудих на асфалта без ясни спомени защо съм облечен във вело-облекло, а вследствие на тази история ми инсталираха и няколко грама титан в главата. Та, 2018-та, няма повече оправдания!

Събрахме се читав отбор за щафета – Груба селска сила! Казах си – ако ми хареса трасето, догодина Ултра. Бързо превъртане на лентата: състезателният ден. 

Старт!

Беше като на бинго докато се обявяваха номерата на излизащите от морето – 321, 306…Изведнъж водещия обявява – нашия номер 327!. Плувецът ни Андрей (Войнов) е излязъл 5-ти от морето! Че като ми скочи пулса, замалко да тръгна преди да ми предадат щафетата, т.е. да омотаят GPS колана около крака ми. Пулс 172, 180, 182…Суунто-то почва да пищи на 2 км от старта: “Полека бе човек, ще хвърлиш боба още преди да си тръгнал”. Спирам да гледам часовника, такъв адреналин ми дойде от внезапно подранилия старт за нашия отбор.

През цялото време се опитвам да удържам колкото е възможно челната позиция на отбора (вървяхме около топ 10), а в продължение на следващите 80-90 км забелязвам два основни типа колоездачи – едните подминават и се усмихват, разменят поздрав с теб и ти пожелават успех, а другите, нахъсаните животни, борещи се за топ класирането – само подминаващи, стиснали зъби и втренчени плътно напред. Нямам абсолютно нищо против, само незнам това “Здравей-Успех” колко тежи, че са решили да не го носят със себе си.

Пропускам в разказа следващите 105 километра, не че няма достатъчно предмети и обекти, които да заслужават са бъдат споменати – коловозите, острите камъни…мухите канибали, добре заредените подкрепителни пунктове, жегата…мухите канибали, онези кракомелещи баири след Кости и преди Фазаново, и пак мухите канибали, речното корито, дълго колкото работен Понеделник след лятна отпуска, и също толкова болезнено, бабините зъби (a.k.a. “онези” тръни) след Фазаново…През почти цялото време като че ли се състезавам сам със себе си – нито ме изпреварва някой, нито аз успявам да застигна друг, дори на подкрепителните пунктове.

Та, на последния пункт на Фазаново ме застига един колоездач, и докато жулим здраво банани със сол ме потупва по гърба и насърчително казва “Евала, още 10 км и го приключихме”. И пулса ми отново – 175, 180….айййдеее ряз нагоре по баира, не остана! Малко след това ме застига малшанс и пукам едновременно и двете гуми. Да точно – бабините зъби, онези големите тръни на баира след Фазаново се “озъбиха” и на мен. Сменям гумите и помпя с темпо от пит-стоп на третокласно рали-състезание, но по-забавното обаче тепърва предстои: На последните възможни три удивителни знака от цялото трасе, казващи “Внимание, ще се О-трепеш по нанадолнището” решавам да натисна колелото по-агресивно в един от коловозите и в резултат на което…се О-трепвам лъвски с кълбета надолу по баира.

Ставам, тегля една звучна народна позивна към коловоза и оглеждам щетите – УВИ, малшанс! Окривил съм предната шина на колелото на осморка до степен, в която снадката на каплата колоритно е цъфнала. Започва се голямото носене на потрошения байк по пътя, без каквато и представа да имам колко още има до първия възможен човешки съпорт. Окачил съм като гердани на врата външната и вътрешната гума, в едната ръка счупената шина, в другата байка, а по цялото лице мухи-канибали, без възможност да ги отвее вятъра при 5 км/ч ходене. Че и по нанадолнище, което можеше вече да съм отнесъл и да съм забравил. Мизансценът е кървав, с полепнала пръст и слама по геройските рани. След около 2 км ме обзема рязко облекчение – досущ като по филмите с поява на някой апостол, облят от божествена светлина, в малката пролука от мухи около очите в далечината виждам как срещу мен бяга един от доброволците (може и да съм халюцинирал, но ми се видяха и крила на гърба му ? ).

20180901_165901 (2)

Момчето веднага взе от мен колелото и го носи по целия път надолу до началото на асфалта, окуражавайки ме типично в наш стил “Споко, ти ако знаеш колко още видях със спукани гуми пред теб (сещате се, ходейки пеш и носейки колело няколко километра надолу по баира рязко позволява на другите да те подминават като крайпътен камък)..”. Продължихме така още може би около километър и в момента в който се докопахме до асфалта вече бях на ръба на отказването. Най-нагло отпих от студената бира на другия доброволец (той “доброволно” не успя и да се възпротиви), усетих как адреналинът почва да ме отпуска и как реалността започва да ми нашепва:

“И кво сега, три години се каниш да участваш и на 10 км от финала ще се откажеш заради тъпата счупена капла? Тя е по-силна от теб? Бъхта се като лъв 100 километра и баш накрая ще вееш бялата грива? А от отбора? Андрей що трябваше да става в 4 сутринта и да ги плува тези 3 км, че и на челно място да те изведе? А Кирето (Кирил Панчев) сега гледа класирането на gps-а и сигурно рие на старта, готов да се изстрелва към Маслен нос? Той за какво го би тоя път от София, ако се откажеш? А Ицо (Христо Цветков – Ицо пак тича), дето има намерение да го пейсва, за да си тренира за Спартатлона човекът? Краката ти давали сигнали? Кръв? Рани? Я се вземай в ръце, поне те са здрави! 10 километра са, ще ги изтичаш! Ако искаше да не те боли, да си беше останал вкъщи да гледаш турски сериали.

Обърнах се към доброволеца и само помолих да се обади по радиостанцията към базовия лагер с въпрос “Може ли да финиширам без колелото”? Отговорът дойде малко след това: Ок, по изключение, ако състезателят си носи гпс-а, гривната и състезателните номера! Като го чух това и адреналинът пак удари, пулсът отново запищя – 175, 180…Аз само това и чаках – зарязах байка при доброволците, изтръгнах предния номер и този на седалката от колелото и зачатках надолу по асфалта към Приморско. Зачатках е най-точната дума, защото със SPD-парчетата на вело-обувките си звучах точно като Майкъл Флетли от добрите му години. През цялото време дяволите ме изкушаваха – настигаха ме коли, които предлагаха да ме вземат на стоп, една от колите на организаторите извозваше аварирали велосипедисти и също предложи да ме вземе (носете си вътрешни гуми бе хора, как може спукана гума да ви откаже!). Отказах им – ако се кача в колата, това щеше да означава дисквалификация.

Така малтретирах с чаткане асфалта към 4-5 километра, докато на влизане в Приморско, точно на левия завой на плажа на ММЦ-то не ме осени гениална идея: Вляво имаше редица от хотели, а на тротоара пред единия от тях бяха изложени два оранжеви рент-а-байка, единия със зелен крокодил на кормилото вместо звънец. Нахълтах в едно прохладно фоайе, при едни миришещи на чисто хора точно както бях потен, кален и със захапан номер между зъбите. Установявам, че са руснаци и започвам обяснение на развален английско-руски – Ребята, хачу памагите, i need to take your bike! Нямам лична карта, нямам пари, нямам какво да оставя в залог освен телефона, размахвам само състезателния номер и соча собственото си ока(л)яно АЗ.

Преговорите не бяха твърде дълги. Човекът сякаш прецени, че ако ми откаже ще се тръшна на асфалта отпред като малко дете пред магазин за играчки, та само промърмори “Ок, имам ти доверие, вземай – тука ги гледам цял ден некви минават с колелета пред хотела”! И като заговорихме за деца, в този момент обрамчвам най-детски регулираното колело в цялото Южно Черноморие. 24-ка, от онези ламаринените Дънлопи, дето ги продават за по 150 лева в Метро. Аз съм висок 1.80 м., а седалката е толкова ниско, че с краката си докато въртя започвам да се почесвам по ушите. Но пък седалката е с амортесьорче и леко подскачам при всяко почесване. Липсваше ми само знаменце на антенка, да се вее отзад. Веригата за последно е смазвана по времето, когато рокенролът беше млад, а скоростите дори не смея да ги пипна, че после ще трябва второ колело да събирам на пътя. И така последните 4 километра от щафетата ги изтъркалях с внезапната си придобивка, стиснал номера между зъбите и с една единствена мисъл – “Аз само да го приключа това трасе”…

Останалото е история – с детското колело пристигам измъчен на финала, където Кирето изнервен и недоволен от закъснението грабна GPS щафетата, за да почне да бяга и дори не забеляза, че Оранжевият ми стегнат 29 инчов твърдак за 116 километра се е преродил в оранжево 24-инчово детско колело с зелено крокодилче вместо звънец. И така, от някъде 10-то място отбора се срина до към 32-ро. Но класирането не е важно – важното е, че финиширахме. И да, #Важнотоедаситегав!

Цецо, #DieHard, #ГрубаСелскаСила

 

 69613329_380209589325177_8014417134773862400_n  20180901_165920 

Автор: Цветослав Ангелов, Груба Селска Сила

Свързани блогове

Posted by filipshavovgmail-com | 20 юни 2020
Ако мога да бъда напълно сигурен в едно нещо то е, че не бягам правилно. Отговорно поемам риска да засегна някого с предположението, че вероятно част от четящите също практикуват…
Posted by filipshavovgmail-com | 29 май 2020
“Когато караш здраво планински велосипед, понякога падаш, иначе не караш здраво.” Джордж Буш младши, юли 2005, след сблъсък с вело-полицай по време на Г8 Историята на планинското колоездене е мътна,…
Posted by filipshavovgmail-com | 13 май 2020
“Лекът за всичко е солената вода - потта, сълзите или морето.” Айзък Динесен Подготовката за Живота всеки човешки индивид неизбежно започва с плуване. Водната среда буквално ни е първа природа……
Галерия Класиране